100 години организирано работническо движение

“Уважаеми читатели на Синди Труд, по повод 30 годишнина на КНСБ и 140 години от началото на синдикалното движение в България започваме публикуването на части от изследване на Института за социални и синдикални изследвания на КНСБ. Пълният текст на книгата “100 години организирано работническо движение в България” можете да намерите в Ресурсния център на ИССИ. Приятно четене! “

Българското работническо движение има своята не кратка и не лека история, то е преминало през различни периоди и е устояло на натиска на различни политически режими, за да бъде пренесено днес от нашето поколение в новия 21 век.

Обзорът представя в хронологичен вид пет етапа в развитието на организираното работническо движение. Зародил се стихийно в края на 19 век, като независимо движение за защита и взаимоподпомагане на хората на наемния труд, синдикализмът прави първите си стъпки в периода 1879-1891 г. За съжаление, още от началото неговото формиране и развитие са белязани с разделение на идейно-политическа основа. Създадените през 1904 г. синдикални централи – Общ работнически синдикален съюз и Свободен Общ работнически синдикален съюз са под прякото влияние на двете крила в социалдемократическата партия. Това разделение на върха обаче, не попречи на работниците и синдикалните организации за съвместното организиране на стачните борби през първото десетилетие на ХХ век, довели до приемането през 1905 г. на първия трудов закон за защита на детския и женския труд и подписването на първия колективен трудов договор.

След I Световна война и революцията в Русия, българското синдикално движение се оказа още повече идеологически разединено и неспособно за единодействие в името на защитата на икономическите интереси на наемните работници. Превратът на 19 май 1934 г. поставя началото на авторитарна диктатура в страната, забранени и разтурени са съществуващите професионални обединения на работниците и служителите и на тяхно място се създават “казионни” синдикати. Периодът 1944-1989 г. е белязан с още по-голямо засилване на казионния характер на профсъюзите и на влиянието на комунистическата партия върху тяхната дейност. Водещо значение в тяхното изграждане и функциониране заема идеята за ръководната роля на партията и за профсъюзите като “трансмисия” между партията и трудещите се.

1990 г. постави началото на съвременния етап, етапа на възраждане на автентичния синдикализъм, който насочва своята дейност в истинското поле на синдикализма – защитата на хората на наемния труд.  Установяването на синдикален плурализъм в България реално допринесе за утвърждаването на синдикатите като ключови актьори в процеса на реформи особено през годините на подготовка и въвеждане на тристранното сътрудничество и колективното договаряне.  Политиката на подкрепа на реформите при приемлива социална цена и за утвърждаване на нова консенсуална култура  на трудовите отношения чрез социален диалог също укрепи авторитета им, позволи им да играят водеща роля в конституирането на новата система на индустриални отношения и социално партньорство.

Социалният диалог, колективното договаряне, индустриалните акции и стачките ще продължат и в бъдеще, когато пишем  най-новата история на синдикалното движение, да бъдат нашето най-силно оръжие срещу опитите да се заглуши и маргинализира синдикализмът и да се попречи на защитата на правата на наемния труд. Защото никой задълго или завинаги не може да заглуши исконния стремеж на човека за свобода, солидарност, справедливост и достоен живот!

Българското синдикално движение преживя превратностите на историческото развитие на страната ни, отрази в себе си различните насоки на световното синдикално движение, бе поле на идеологически спорове и натиск от страна на политически партии, в отделни периоди бе поставено в служба на един или друг политически режим.

Синдикалното движение в България се създаде и разви по-късно от останалите европейски страни и логично бе повлияно от техния опит и традиции. Разбира се, в него се проявиха и редица национални белези и специфики, които бяха плод на икономическото и политическото развитие на страната ни и особеностите на националния ни характер.

В по-голяма или по-малка степен в България се развиха всички тенденции на синдикализма – свободен синдикализъм, партиен синдикализъм, самосиндикализъм (анархосиндикализъм), християнски синдикализъм, казионен синдикализъм. Определящи за синдикалните ни традиции обаче, са били партийният и свободният (независим) синдикализъм.

В своето историческо развитие синдикалното движение в България премина през пет етапа.

 

ПЪРВИ ЕТАП. НАЧАЛО НА СИНДИКАЛНОТО ОРГАНИЗИРАНЕ (1879  – 1904 г.)
  1. Първи стъпки на синдикалното организиране (1879 – 1891 г.)

След Руско-турската война (1877–1878 г.), която изигра ролята на буржоазно-демократична революция, успоредно с развитието на капиталистическия начин на производство се формира и класата на наемните работници – занаятчийски работници и промишлен пролетариат. През този период липсва закон за защита на труда, който да ограничава жестоката експлоатация и произвола на собствениците – работният ден във фабриките е от 14 до 18 часа, работят непълнолетни деца в лоши условия на труд, възнагражденията са мизерни. На най-голяма експлоатация са подложени  работниците от леката промишленост – плетачи, шивачи, обущари, стъкларски работници и др. В тези условия възникват и първите прояви на стихиен протест. В Сливен избухва стачка на текстилците поради намаляването на трудовите им възнаграждения, бунтуват се тъкачки и предачки от Сопот, Карлово и Калофер в защита на работните си места и срещу вноса на чуждестранни прежди. Следват протести в Габрово, Велико Търново и на много други места.

Първи започват да се организират учителите. През 1880 г. в Шумен се създава Учителско дружество, последвано от “Свищовска учителска дружба”. Целите на организирането са отстояване на професионалните интереси на учителите. Още през 1884/1885 г. учителството в страната провежда стачки, заради тежкото си материално положение и нередовното изплащане на заплатите. Учредителният конгрес на Българския учителски съюз (21 юли 1895 г.) си поставя за цел премахването на материалната и моралната мизерия и новите ограничения на политическите права на учителството.

През февруари 1883 г. група печатарски работници в София полагат основите на Българското типографско дружество за взаимно подпомагане, което за разлика от многото сдружения е стабилна професионална организация с организационен живот и браншови характер.

В началото на 1898 г. за пръв път се организират работници с различни професии на териториален принцип – тъкачи, обущари и шивачи от Сливен, като образуват общо работническо дружество “Съзнание” с цел защита и взаимно подпомагане на работниците.

Първата голяма обща стачка на българския фабричен пролетариат избухва през 1896 г. в Сливен. Тя е в знак на протест срещу системното намаляване на работните заплати в текстилните фабрики. Започва на 10 май в едно предприятие, а от 25 май прераства в Обща стачка на текстилните работници в града. Участват над 700 работници, но не постигат целите си, поради липса на създадени профсъюзни организации.

Характерно за целия период 1878 – 1903 г. е сдружаването на работниците главно на териториален принцип за взаимно подпомагане и духовно развитие на членовете им чрез професионална и културна просвета. Отделните дружества са с малоброен състав, слабо въздействие върху работничеството и с непостоянен характер – създават се спонтанно по повод на някакво недоволство. В национални браншови синдикати се организират работещите с по-престижни професии – учители, телеграфопощенци, занаятчии, печатари, лекари и др.

 

  1. Намеса на социалдемокрацията в синдикалното организиране

(1891 – 1904 г.) 

До 1891 г. синдикалното движение в България се развива на принципа на свободния синдикализъм, правно регламентиран от Търновската Конституция (1879 г.). В чл. 83 е записано: “Българските граждани имат право да съставляват дружества без всякакво разрешение, стига само целта и средствата на тия дружества да не принася вреда на държавния и обществен порядък, на религията и добрите нрави”.

Историческата действителност показва, че възникването на организирано синдикално движение и началото на социалистическата пропаганда вървят паралелно. Създадената през 1891 г. Българска социалдемократическа партия от Димитър Благоев и негови съратници, оказва пряко влияние върху синдикалното движение и поставя основите на българската традиция за преплитане на свободния и партийния синдикализъм. Социалистите използват всички възможности, за да създадат общоработнически дружества, работнически клубове и читалища.

Вътре в самата партия съществуват две течения (“партисти” и ”съюзисти”), които оказват влияние върху работническото движение.

“Партистите” изразяват интересите на фабричното работничество и считат, че борбата само за защита на икономическите интереси няма да доведе до освобождението на работническата класа  от капиталистическата експлоатация. То може да се постигне чрез класова политическа борба и профсъюзите трябва да се разглеждат не като общи икономически организации, а като социалистически организации, които имат за цел крайната победа на пролетариата и изграждането на социалистическо общество.

“Съюзистите” развиват идеята, че при зараждаща се работническа класа пряката цел на профсъюзите трябва да бъде икономическата борба.

От края на 1894 г. в българското работническо движение се поставя началото на сливането на принципите на свободния и партийния синдикализъм. Създава се Централен работнически печатарски синдикат в София, като първа профсъюзна организация, поставена на класова основа. Синдикатът организира 10 стачки в софийските печатници срещу нередовното изплащане на заплатите и използването на незаплатен извънреден труд.

От 1897 г. до края на 1901 г. България е обхваната от икономическа криза, която се отразява и на профсъюзното движение и повечето създадени организации прекратяват своето съществуване. През 1900 г. безработицата достига широки размери, а в много предприятия заплатите са намалени с 50 %. В тези условия, с дейното участие на  БРСДП, работническите дружества и синдикатите обхващат цялата страна и се превръщат в национални движения.

По това време се наблюдават принципни различия вътре в БРСДП и оформянето на две идейни течения – тесни социалисти и широки социалисти. Тесните социалисти се обявяват за класов, революционен път на развитие на синдикалното движение, а широките социалисти – за еволюционен. Тази дилема се разрешава чрез разцеплението на БРСДП през 1903 г. и създаването на две синдикални централи, тясно свързани с двете идейни течения – Общ работнически синдикален съюз (ОРСС), свързан с тесните социалисти и Свободен общ работнически синдикален съюз (СвОРСС), свързан с широките социалисти.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *