Пети етап от развитието на организираното работническо движение

Възраждане на автентичния синдикализъм в условията на преход към демокрация (1990 – до наши дни)

Промените в синдикатите след ноември 1989 г. се извършват паралелно с трансформациите на икономическата и политическата сфера. На 25 ноември 1989 г. на Петия разширен пленум на ЦС на БПС се приема Резолюция, обявяваща независимостта на българските профсъюзи от политическите партии, държавата, бизнеса и административните органи и организации, от другите обществени организации. Централата се преименува в Централен съвет на независимите български професионални съюзи (НБПС).

На следващия Шести разширен пленум (26 декември 1989 г.) цялото ръководство на ЦС на НБПС подава колективна оставка и е избран Временен изпълнителен комитет. В същото време се разразява невиждана стачна вълна – само за периода 25 декември 1989 г. – 23 януари 1990 г. са регистрирани над 264 стачки с над 100 000 участника. Макар и да отразяват предимно натрупаните с годините трудови и социални проблеми, протестите са свързани и със стремеж към публичност на проблемите и опити да се прояви демократичен вот извън новосъздаващите се или съществуващи до този момент политически структури и движения.

Позициите и действията на двата синдиката по отношение на стачната вълна са различни. Почти всеки ден започва някаква стачка, организирана от НП “Подкрепа” или спонтанно възникнала, но оглавена от него. Това му позволява да привлече значителна членска маса. В противовес на действията на “Подкрепа”, която доминира  в ситуацията на масово трудово напрежение, НБПС изработва проект на Общо споразумение с правителството за водене на преговори по най-острите социални проблеми, пораждащи напрежение в страната и изгражда Централна оперативна група по трудовите конфликти. В резултат на тези действия са решени въпросите за прекатегоризация на труда във връзка с пенсионирането за редица професии, основен източник за много от протестите

През януари НБПС са допуснати за участие в Националната кръгла маса, което ги легитимира в общественото пространство като участник в изграждането на новия политически ред, който е предпоставка за преодоляването на дълбоката икономическа, социална и политическа криза в страната.

След ХІ извънреден конгрес на НБПС (17 – 18 февруари 1990 г.), който прераства в Учредителен конгрес на КНСБ, в края на февруари и началото на март започват преговорите на КНСБ и Националния съюз на стопанските ръководители с правителството на Андрей Луканов за подписване на Генерално споразумение. То става факт на 15 март 1990 г. По пътя на компромиси от всички страни са решени жизнено важни неотложни въпроси за защита правата и интересите на трудещите се, които пораждаха социално напрежение.

На 6 март 1990 г. е подписано първото общо Споразумение между КНСБ и “Подкрепа”. То обхваща проблемите на формирането и изразходването на социалните фондове, ВСК и други важни за трудещите се въпроси.

Основите на националното сътрудничество и партньорство са поставени през април 1990 г., когато се институционализира Националната комисия за съгласуване на интересите, която изработва Общи правила за сключване на колективни трудови договори и споразумения. С това се поставят основите на социалния диалог в страната.  В резултат на социалното партньорство и под натиска на КНСБ правителството приема редица решения: против ограничаване на движението на работната сила и свободния избор на професия и работно място, увеличаване на минималната работна заплата; изменение и допълнение на Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране и др.

След провеждането на избори за Велико народно събрание  (ВНС) в началото на юли 1990 г. КНСБ и КТ “Подкрепа” започват незабавно консултации с новото правителство на Андрей Луканов по безработицата и индексирането на доходите. Поради политическата поляризация, която блокира  работата на ВНС, на заден план остава решаването на жизнено важните за обществото проблеми – не се обсъждат и приемат закони, насочени към стопанската реформа и за защита на хората на наемния труд. В тази връзка  КНСБ излиза с Меморандум с настояване за съставяне на работещо и компетентно правителство,  като заплашва, че ако не се изпълнят исканията, синдикатът ще предприеме национални протестни акции.

Пакетът от защитни мерки срещу настъпващата криза, предложен от КНСБ, става основа за преговори и консултации и през август 1990 г. се подписва трипартитно Споразумение за решаването на някои остри социални проблеми, породени от засилващата се икономическа криза.

През късната есен на 1990 г. във връзка с очерталата се правителствена криза и ситуацията в страната КНСБ организира    Подписка за обществен вот на недоверие към Великото народно събрание и за избиране на работещо правителство. От 29 ноември до 5 декември се провежда Национална стачка с искане за оставка на правителството на Луканов.

При следващото правителство на Димитър Попов през януари 1991 г. се подписва Споразумение за социален мир между правителството, синдикатите и работодателските организации, което осигурява възможността на правителството да стартира реформите. През юни същата година се подписа ново Споразумение за по-нататъшното провеждане на икономическата реформа и запазване на социалния мир, за стабилизационни мерки; заетост, доходи и социална защита, по преструктурирането и приватизацията.

Правителството на СДС, оглавявано от Филип Димитров, през ноември 1991 г. взима решение за прекратяване дейността на Тристранната комисия, мотивирано с това, че “синдикатите се опитват да управляват страната, а комисията придобива политически характер”. Липсата на социален диалог изолира решенията на правителството при провеждане на реформите.

В знак на протест срещу безпомощността на правителството на Филип Димитров и парламента в провеждането на икономическата реформа, срещу безотговорното отношение към безработните, пенсионерите и бедните, както и срещу погазването на синдикалните права и свободи, КНСБ организира Национална предупредителна стачка на 8 януари 1992 г. В стачката се включват не само структури на КНСБ, но и другите синдикални организации. Основните искания са за незабавно увеличаване на минималната работна заплата, на пенсиите и другите социални плащания; за поставяне на бариера срещу галопираща безработица; за спиране на спекулативното и стихийно преобразуване на фирмите, както и за предотвратяване на “дивата” приватизация.

На 20 април 1992 г. КНСБ и КТ “Подкрепа” излизат с общ Меморандум за социалната защита на доходите. Двете конфедерации не приемат силно ограничителната политика в областта на работната заплата и доходите като единствен подход за овладяване на инфлацията, който по-скоро прехвърля неудачите в провеждането на реформите и управлението на икономиката върху наемния труд и населението. В съвместна Декларация двете централи взимат решение да преустановят контактите с настоящото правителство поради несъответствие между действията на правителството и предизборната програма на управляващата коалиция и откровеното нежелание на управляващите реално да съгласуват решенията си със социалните партньори.

КНСБ обявява състояние на колективен трудов спор с правителството от 1 май 1992 г., като настоява за създаване на надежден кабинет, с който да започват преговори по исканията в общия Меморандум на двата синдиката.

През юни и юли същата година стачна вълна залива страната – стачкуват рудодобив, здравеопазване, корабостроене, въгледобив, а най- голям връх в протестите е Транспортната стачка в София. Стачкуват почти всички работници, независимо от синдикалната им принадлежност. Основните искания на протестиращите са за увеличение на работните заплати и подобряване на условията на труд. Работодателите прилагат за пръв път в най-новата ни история локаута.

В периода 1989 г. – 1992 г. синдикалният плурализъм се задълбочава. Създават се редица структури и организации: Народен профсъюз “Единство”, Национален профсъюз “Бизнес”, който през 1992 г. се преименува в Общност на българските свободни синдикати. В същата година от КТ “Подкрепа”  се отцепват синдикални структури и се учредяват Асоциация на демократичните профсъюзи, Национален профсъюз, ГМХ (Гаранция, мир, хляб).

С промените в Кодекса на труда (1993 г.) социалното партньорство се поставя на законова основа. Като елемент на реформата в трудовото законодателство се установява принципът на тристранното сътрудничество при регулирането на трудовите и осигурителните отношения и на жизненото равнище.

През януари 1993 г. на първото си заседание, новото правителство на проф. Беров взима решение за възстановяване на социалното партньорство. Това правителство определя принципите, реда и условията за признаване на националната представителност на работодателските и синдикалните организации. Отговарящи на тези критерии са КНСБ и КТ “Подкрепа”  като представители на работниците и служителите, а от работодателските организации –  Българска стопанска камара, Българска търговско промишлена палата, Съюз за стопанска инициатива на гражданите и Български съюз на частните производители “Възраждане”. Така формираният Национален съвет за тристранно сътрудничество през февруари 1993 г., на своето първо заседание, приема решение за компенсации във връзка с ценовия шок от поскъпването на бензините.

За пръв път през април 1993 г. синдикалните федерации на КНСБ и КТ “Подкрепа” от машиностроенето организират съвместен Протестен митинг- шествие с искания за незабавни мерки за изработване на програма за приватизацията, за подписване на отраслов колективен трудов договор, за приоритетно гласуване на Закон за фалитите.

В студените зимни дни на декември 1993 г. доведените до отчаяние миньори започват протести, които преминават в Национална миньорска стачка. Десетки се включиха в едномесечната гладна стачка под земята в знак на протест срещу лошите условия на труд и мизерното заплащане.

През пролетта на 1994 г., във връзка с дестабилизацията на валутно-финансовия пазар, стихийното и неконтролирано повишаване на цените и неспособността на правителството да се справи с кризата, КНСБ организира стъпаловидни стачни действия, които прерастват в Генерална стачка. КТ “Подкрепа ” не се разграничава от стачните искания на КНСБ, нейни структури участват в протестите, а централата прекратява участието си в заседанията на НСТС. За реализиране на стачните искания КНСБ предлага на правителството “Неотложни и извънредни мерки за овладяването на дестабилизацията на финансовата система, доходите и производството”.

В предизборната си програма Демократичната левица провъзгласява готовност за ново качество на социалния диалог, но още в първите преговори в НСТС по нарастването на заплатите, пенсиите и социалните плащания и по методиката за измерване на инфлационните процеси, правителството на Жан Виденов провежда твърда и неотстъпчива политика. Това принуждава КНСБ и КТ “Подкрепа” да излязат с обща Декларация по необходимостта от промени в областта на цените, доходите и тяхното данъчно облагане (юни 1995 г.). В нея остро се критикуват мерките за ограничаване на инфлацията чрез строга рестрикция на доходите на населението.

В отговор на неотстъпчивостта на правителството на 27 юни 1995 г. КНСБ и КТ “Подкрепа” организират Национален ден на протеста под надслов: “Не на бедността, разрухата и реставрацията”.

През 1995 г. КНСБ и КТ “Подкрепа” са приети за членове на Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП). През същата година КНСБ става член на Международната конфедерация на свободните профсъюзи (МКСП) , чийто член от 1991 г. е КТ “Подкрепа”.

През следващата 1996 г. настъпва разрив между правителството и организациите на работниците и служителите и на работодателите. Редица приети решения и договорености в НСТС не се изпълняват. Това принуждава КНСБ, КТ “Подкрепа” и БСК да предприемат инициативи и подготвят предложения за овладяване на банковата и зърнената кризи, срещу девалвацията на националната валута и критичното намаляване на валутния резерв, за ограничаване на пълзящата парализа на икономиката.

През юни 1996 г. КНСБ прекратява участието си в НСТС и взема решение за провеждане на едночасова Национална предупредителна стачка. Причините са: едностранните и неконсултирани със социалните партньори правителствени решения за поредица от ценови шокове; започналата административна, силова и икономически необоснована ликвидация на предприятията; отказът на правителството да бъдат ефективно защитени доходите на засегнатите от ликвидацията и инфлацията и пренебрежението на кабинета към социалния диалог. В стачката взимат участие и редица структури на КТ “Подкрепа”, АДС, НПС, структури на опозицията, сдружения на пенсионерите, жените и гражданите.

За преодоляването на драстичното обедняване на населението, предизвикано от административно наложените  ценови шокове и безпомощността на правителството да изработи надеждна програма за социална защита, КС на КНСБ предлага на социалните партньори Програма за оцеляване на българския народ в условията на социално-икономическа криза с краткосрочни мерки за оцеляване и социална стабилизация. В последващия след няколко месеца Апел до гражданите на България и политиците се констатира, че кризата в страната е навлязла в остра и опасна фаза, че се задълбочава пропастта между гражданите и политиците, че българската нация постепенно загива. Като изход от кризата се предлагат нови преговори по външния дълг, ускорени и реални реформи и ново правителство, което да получи доверието на народа, подкрепата на парламента и синдикатите за извършването на реформите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *