Страната на неограничените неравенства

Неравенството в доходите на българите е проблем, който намира все по-значимо място в обществено-икономическите дискусии в страната. Макар и при по-висока абсолютна база в момента спрямо предходни периоди, въпросът за справедливото разпределение на тези доходи сред отделните групи в обществото продължава да бъде болезнена тема за мнозинството от хората. Към днешна дата неравенствата в България са силно изострени, а разликата между доходите на богатите и бедните е рекордно висока.

Периодът на най-голям спад на неравенството в доходите по света е този след края на Втората световна война до началото на 80-те години на 20-ти век. Този период се характеризира с няколко много важни елемента, които оказват съществено влияние: 1) силни профсъюзи, 2) масово образование, 3) високи данъци и 4) големи правителствени трансфери. Към днешна дата нито една от тези четири характеристики на обществото не е толкова силна, колкото е била в миналото. Не случайно отрицателната корелация между синдикалната плътност и ръста на неравенствата вече е доказана в редица емпирични изследвания. Правителствата от своя страна пък трябваше да преборят тези тенденции на изключително неравномерно разпределение на частния доход и потреблението чрез компенсация с по-високи публични разходи. Вместо това преразпределителната роля на държавата в икономиката, измерена като дял от БВП, намалява.

Задълбочаването на неравенствата в България през последните десет години съвпадна с други развития: 1) промяната в данъчната система през 2008 г., 2) намалението на трансферите от държавния бюджет и като цяло намаляващата роля на държавата в икономиката, 3) концентрирането на работната сила в няколко града и 4) нарастването на популизма като политическа реторика за печелене на гласове. В този смисъл, рекордно високите неравенства в разпределението на доходите на българите не трябва да ни изненадват. Те са плод на комплекс от фактори, които протичат паралелно.

Фискалната политика е това, което трябва да има коригиращ ефект върху пропуските на пазарната система. В 99% от случаите тези пропуски имат социален характер и поради тази причина акцентът би трябвало всяка година да пада върху подобряване на функциониращата система на социални трансфери и социално подпомагане. Вместо това, всяка година се опитваме счетоводно да изкараме Държавния бюджет на балансирано салдо или на излишък, и да съкращаваме разходи, без да мислим в перспектива. Изразходването на публичните активи трябва да се прави с цел намаляване на неравенствата и постигането на по-добра социална справедливост между отделните прослойки. В България, за съжаление, управляваме държавния бюджет като бюджет на корпорация и търсим пазарно обяснение на неща, които нямат пазарен характер.

Знаете ли, например, че в страните-членки на ОИСР средната най-висока данъчна ставка върху доходите на физическите лица е спаднала от 62% през 1981 г. на 35% през 2015 г.? А за корпоративните данъци – от 45% на 26%? Фискалната политика, която до 1995 г. компенсираше около 60% от ръста на неравенството в пазарните доходи в развитите икономики, вече не играе почти никаква роля. Ситуацията в България е същата. Все по-необходимо е неравенствата в доходите в България да бъдат редуцирани в обществено приемливи норми, които едновременно да стимулират икономическия растеж и усещането за справедливост. Към днешна дата това категорично не е така, изхождайки от многобройните статистически индикатори, които измерват този процес.

Коефициентът на Джини в България, който показва паричната разлика между благосъстоянието на бедните и богатите, през 2020 г. е 40% – най-високата стойност сред всички страни-членки на ЕС. Тези стойности не са плод на годишни отклонения, а са се превърнали вече в установена закономерност повече от десетилетие. Ако наблюдаваме коефициента на Джини само на страните от Балканския полуостров, то България пак стои изключително притеснително. Например в Сърбия за 2019 г. е бил 33,3%, в Албания – 34,3%, в Северна Македония – 30,7%, в Черна Гора – 34,1%, Румъния – 34,8%. Следователно, страната ни не просто изостава спрямо средноевропейските равнища на неравенства, тя се намира и на последните места на Балканския полуостров в компанията на страни със сходно икономическо развитие.

Друг показател, който показва разликата между доходите на бедните и богатите в едно общество, е т.нар. квинтилно съотношение S80/S20 – SILC на Евростат. Според него разликата между доходите на 20-те процента най-богати българи и 20-те процента най-бедни българи през 2020 г., е 8,01  пъти. Това отново е най-високата стойност сред всички страни-членки на ЕС. За сравнение, средноевропейската стойност на тази разлика е 5,1 пъти. Ако отново направим сравнение на България със страните на Балканския полуостров и по този показател, ще видим че например разликата S80/S20 в Сърбия през 2019 г. е 6,4 пъти, в Албания 6,3 пъти, в Северна Македония 5,5 пъти, в Черна Гора 6,7 пъти, а в Румъния 7 пъти. 

Според официалната база с данни на WID  (2021) неравенствата в доходите в България са изключително изострени. Последните данни към 2019 г. показват, че най-бедните 50% от хората в България притежават едва 16,5% от общия национален съвкупен доход, който се създава в икономиката. За сравнение, през 2001 г. те са притежавали малко над 20%, а през 1991 г. – около 24%. Налице е преразпределение на доходи от мнозинството към малцинството при по-високи абсолютни равнища.

WID (2021) дава данни и за останалите групи от обществото: най-богатите 1%, най-богатите 10% и т.нар. „средна класа“, която съставлява ок. 40% от населението според използваната методология. За 2019 г. най-богатият 1% от населението притежава 18,2% от съвкупния доход. През 2008 г. те са притежавали не повече от 8%. Спокойно може да се направи изводът, че топ 1% на най-богатите българи притежават повече национален доход спрямо 50% от най-бедните българи. 

Ако погледнем нещата в абсолютно изражение, то размерът на средният годишен доход на 50-те процента най-бедни българи за 2020 г. е бил 5787 лв., докато в същото време размерът на средния годишен доход на 1% от най-богатите българи е бил приблизително 320 000 лв. (средно по 26 666 лв. на месец). Средният годишен доход на 10% от най-богатите българи за 2020 г. е 76 269 лв., а средният годишен доход на т.нар. „средна класа“ (40% от населението) е бил едва 17 547 лв. 

Това означава, че топ 1% получават 55 пъти по-големи доходи спрямо това, което получават 50% от най-бедните българи. Топ 10% пък получават 13 пъти по-високи доходи от тези 50% най-бедни българи.  Изводът е, че е налице намаляване на делът на концентрация на ресурси в 90% от българите за сметка на останалите 10%.

До какво могат да доведат в бъдеще тези огромни разлики в числата? С голямата поляризация на доходите богатите осъзнават, че им е по-изгодно да си създават свои частни системи, тъй като споделянето на една масова система с тези, които са значително по-бедни и се сблъскват с различни рискове, ще доведе до значителни трансфери на доход за сметка на богатите. Частните системи осигуряват по-добро качество за богатите (на единица разход), защото позволяват да се спести от онези типове риск, пред които богатите не са изправени. Например, ако много малко от богатите хора пушат или са затлъстели, те нямат стимул да плащат за здравеопазването на пушачите или на хората с наднормено тегло. Това води до система на социален сепаратизъм, изразена в нарастваща важност на частните здравни планове, частното образование и частните пенсии. След като веднъж тези частни системи биват създадени, богатите са все по-малко склонни да плащат високи данъци, защото извличат малко полза от тях. Това от своя страна подкопава данъчната основа.

Заключението е, че едно много неравно или поляризирано общество като нашето не може лесно да поддържа голяма социална система. Време е да ни светне червената лампа.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *