От работа под ракетен обстрел до доставяне на хуманитарна помощ – украински работници разказаха за героичните жертви, които са направили, за да запазят страната си след незаконното нахлуване на Русия.
Жени и мъже, работещи във всички сектори на украинската икономика, споделиха трогателни лични свидетелства за преживяното по време на войната по време на онлайн събитие, организирано от Европейската и Международната конфедерации на профсъюзите по повод първата годишнина от руската инвазия в страната.
Свидетелствата са на членове на филиалите на ЕКП в Украйна – Федерацията на профсъюзите на Украйна и Конфедерацията на свободните профсъюзи на Украйна.
По време на събитието бяха изслушани и членове на синдикати от цяла Европа, които оказват хуманитарна помощ на своите сестри и братя в Украйна. Профсъюзите в съседните страни предоставиха жилища и друга необходима подкрепа на хората, бягащи от войната, а тези в останалата част на Европа отделиха стотици хиляди евро за закупуване и доставка на хуманитарна помощ. Пълна информация за действията за солидарност можете да намерите тук.
„Силните свидетелства, които чухме от украинските работници, бяха доказателство за огромния кураж и решителност, проявени от украинския народ през последната година“, каза генералният секретар на ЕКП Естер Линч.
На 24 февруари отбелязваме непоколебимата солидарност на синдикалното движение с нашите братя и сестри в Украйна. Тя допълни, че работещите хора винаги страдат в конфликти и стремежът към мир е основна синдикална ценност, съществено условие за осигуряване на безопасност, социална справедливост и права на работниците и човека.
„Ние сме с вас толкова дълго, колкото е необходимо.Нашият призив е ясен: Русия трябва да прекрати агресивната си война“, категорична бе Линч.
Представяме част от разказите на украинските работници, преживели ужасите на войната.
Юрий Дорошенко, председател на профсъюзния комитет на завода за желязо и стомана „Азовстал“:
Имахме около 14 000 работници, но още на 24 февруари загинаха 20 от тях. Успях да се измъкна от обсадения град заедно със семейството си на 4 март.
Когато възстановихме връзките, започнахме да оказваме помощ на нашите синдикални братя и сестри. Преди всичко започнахме да събираме информация за оцелелите членове на профсъюза. За съжаление, 106-ма души от синдикалната ни организация бяха убити, много бяха ранени и над 2000 бяха изчезнали.
Организирахме операции в помощ на пострадалите. Помогнахме на жените да напуснат Украйна, да избягат от войната. Предоставяхме правни съвети и консултации, а също така и помощ за осигуряване на здравни грижи. Продължаваме усилията си за спиране на трудовото законодателство, предприето от правителството.
Максим Москалец, машинист, ръководител на Полтавската областна асоциация на Конфедерацията на свободните профсъюзи на Украйна:
Работя на железницата от първия ден на евакуацията. Имаше танкове, които блокираха железопътните линии, имаше самолети, които стреляха по моите колеги. Преживяхме много трудни ситуации.
Но, разбира се, железницата е стратегическо предприятие – трябва да работим на каквато и да е цена. Трябва да евакуираме хора. В първия ден на войната евакуирахме стотици хиляди от най-драматичните и трудни места. Имаше ситуация, в която разполагахме с вагони за 50 души, но превозихме по 500, защото много хора трябваше спешно да избягат.
Павло Прудников, заместник-председател на Профсъюза на работниците от ядрената енергетика и промишлеността на Украйна, член на Въоръжените сили на Украйна
Въпреки че никога не съм служил в армията – бях цивилен и профсъюзен активист, смятах, че е мой граждански дълг да стана войник във въоръжените сили на Украйна. През август на фронтовата линия получих тежко нараняване и претърпях две операции. Никога преди това не бях ходил в Германия и не можех да си представя, че синдикалната солидарност някога ще ме доведе тук.
Германският профсъюз BCE, от нашето индустриално семейство, когато научиха за моята травма, откриха едно от най-добрите рехабилитационни заведения в Германия и намериха помощ за семейството ми. Бил съм на много профсъюзни събрания, за да говоря за солидарността, но истината е, че до този момент всичко това беше чисто теоретично за мен. Но сега мога конкретно да ви дам моя пример за синдикална солидарност.
За нас това е 366-ият ден от войната. Ние, в ядрените профсъюзи на Украйна, дори да сме във вътрешността на страната, сме на фронтовата линия. Защото ние отговаряме за ядрената безопасност и се намираме в безпрецедентни обстоятелства на руска агресия с редовна армия на чужда държава, която за първи път в историята потъпка всички международни споразумения, превзе, заграби атомни централи и принуди нашите служители да работят без почивки, без отдих, унижавайки персонала, заплашвайки с наказания.
Всеки, който знае нещо за ядрената енергетика, знае, че безопасността в една атомна електроцентрала зависи от човешкия фактор поне на 60%. За каква безопасност можем да говорим в тази ситуация? Какво трябва да направим? Какво трябва да направят синдикатите в тази ситуация? Трябва да помним, че представляваме интересите на колосален брой хора и нашето оръжие е преди всичко солидарността.
Людмила Беи, член на свободните синдикати в областта на образованието и науката:
Нашият град беше окупиран и по време на окупацията руските войници разрушаваха предприятия, разрушаваха сгради и живееха в училището, в което работя. Те се настаниха тук и откраднаха и унищожиха много оборудване.
В продължение на няколко седмици аз и детето ми се криехме в мазето. Не можехме да излезем и да отидем в града. Не беше възможно, защото войниците хващаха хората от улицата. Понякога вземаха хора от домовете им. Унижаваха ги, измъчваха ги. Няколко души от нашия град все още са в неизвестност.
Майка ми и децата ми успяха да напуснат окупираните територии чрез хуманитарен коридор. Докато се опитвахме да избягаме, ни заплашваха с оръжия, с танкове. Дори насочваха оръжията си към децата ни. Но ние успяхме да избягаме. Няколко месеца след това живяхме в Германия. Изключително сме благодарни на Германия. През септември се върнахме у дома и въпреки факта, че руските войски са само на 35 км от нас и ежедневно нанасят удари по граничната зона, ние вярваме в нашата победа.
Виталий Квач, ръководител на първичната синдикална организация на Кривбасводоконалското дружество за комунални услуги:
Нашата компания осигурява питейна вода на град с население от 600 000 души. Това не е град, който е бил обект на сражения, но все пак ни се налага да извършваме работата си в много опасни условия. Биваме обстрелвани от ракетите на Руската федерация. Те постоянно се опитват да обстрелват критична инфраструктура. На 14 септември 2022 г. градът ни бе обстрелян с балистични ракети. В резултат от седем ракетни попадения бе разрушена част от водния язовир, а 112 къщи бяха наводнени.
Хората бяха евакуирани и вместо централизирано водоснабдяване в крайна сметка започнахме да доставяме вода в различни общински центрове. Въпреки това успяхме да възстановим язовира, защото в противен случай щяхме да имаме извънредна ситуация с наводняването на повече от 150 000 души. За съжаление, докато ремонтирахме язовира, Русия отново предприе обстрел, докато хората работеха там. Някои от нашите работници пострадаха и се озоваха в болница, а един човек почина. По време на тази агресия 80 души бяха ранени, а 22-ма загинаха.
Дмитрий Яроцки, миньор и ръководител на организацията на Независимия профсъюз на миньорите на Украйна в мина „Червеноградска“:
Работя в мина под земята и въпреки обстоятелствата продължаваме да работим и вървим към целта си. Нашата мина винаги е била трудна, винаги е имала проблеми, а след нахлуването на руските войски проблемите само се задълбочиха. Според моите изчисления 30% от нашия персонал сега е мобилизиран във въоръжените ни сили. Някога работата се вършеше от седем души, а сега се върши от четирима или дори трима души.
Също така в нашия сектор няма инвестиции, работим с много старо оборудване. Вероятно в някоя от вашите държави тя би била смятана за музеен експонат. Въпреки обстоятелствата миньорите не се отчайват. Ние запретваме ръкави, продължаваме да работим, за да поддържаме енергийния фронт силен, и винаги намираме време, когато не работим, за да помогнем на нашите момчета на първа линия. Организирали сме много доброволчески пътувания до фронтовата линия. Опитваме се да им осигурим възможно най-доброто оборудване и искаме победата да се доближи до тях.
Анатолий Доброволски, председател на Херсонския междусекторен съвет на профсъюзите:
Херсон, нашият град, е обстрелван всеки ден от агресора. В момента една трета от града е разрушена, а сградата на нашия профсъюз също бе обстрелвана. В продължение на осем месеца бяхме под окупация. По време на нея бяхме подложени на огромен натиск от страна на агресора. Те ни притискаха да им сътрудничим, но никой, нито един член на нашия профсъюз, не го направи. Всички бяхме абсолютно сигурни, че Херсон отново ще бъде свободен и на 11 ноември това се случи.
По време на окупацията все още продължавахме да вършим профсъюзната си работа. Помагахме на нашите членове с хуманитарна помощ и други видове подкрепа за тези, които имаха най-голяма нужда от нея. Когато Херсон беше освободен, ние продължихме да развиваме нашето синдикално движение, но основно се занимавахме с помощна дейност. Помагахме на тези, които нямаха жилище, нямаха покрив над главата си и нямаха средства за оцеляване.
Д-р Виктория Романенко, представител на Свободния профсъюз на медицинските работници на Украйна от службата за спешна медицинска помощ в Никопол:
Нашите колеги героично си вършат работата и оказват помощ на всички, които се нуждаят от нея. Те ходят на работа всеки ден, а след това през уикенда помагат с всякакви доброволчески дейности. Шият, изработват, предават необходимото на фронтовата линия, за да спомогнат нашата победа.
Руските военни използват артилерия, за да сплашват жителите ни, но градът стои и никога няма да се предаде, защото нашите хора са герои, нашите медици са герои, членовете на свободния профсъюз и техните героични колеги осигуряват медицинска помощ 24 часа в денонощието на всички, които се нуждаят от нея, въпреки атаките, въпреки ракетните атаки, които идват от нашите съседи.
Ивана Храпко, ръководител на младежки синдикален съвет:
Тази година беше изключително трудна за нас. Губехме приятели, роднини, губехме домове. Губехме и загубихме спокойния си живот. Но украинците са много силни и самоорганизиращи се, а силата на нашия младежки съвет ни помогна да се самоорганизираме още през първата седмица.
Спомням си ранните сутрешни пътувания до железопътната гара, където бяха доставени стотиците хиляди кашони и където хуманитарната помощ беше най-необходима. Нашите млади синдикални членове подкрепят всички, които работят в тези трудни условия.