Втори етап от развитието на организираното работническо движение

Оформяне на основните направления в синдикалното движение в България и превръщането на синдикатите в обществена сила (1904 – 1934 г.)

  1. Организационно изграждане и дейност на синдикалните централи и отделни съюзи и тяхната намеса в обществено-политическия живот на страната (1904 – 1924 г.)

Учредителният конгрес на ОРСС, състоял се на 21 и 22 юли 1904 г. в Пловдив, приема Устав с основен принцип демократическия централизъм. В него са разписани: условията за присъединяване към Съюза на синдикални организации или общи синдикални дружества; основните задачи на Съюза и неговите взаимоотношения с класовото политическо движение на пролетариата. Присъединяването към Съюза на всяко професионално работническо дружество може да става, като се спазват основните принципни положения: в своята дейност да стои върху почвата на класовата борба; да развива взаимоспомагателна дейност, която има за цел да подкрепи общата класова борба на пролетариата и да не работи против интересите на работническата социалдемократическа партия.

От основаните дотогава 172 синдикални и общи работнически дружества на Конгреса присъстват 53  Делегати на конгреса са представители на 15 синдиката на шивашките работници; 13 на обущарскитеработници; 2 тютюноработнически синдиката; 3 на печатарските работници; 5 металоработнически синдиката; 4 на търговски служители; 1 на текстилните и 1 на бръснарските работници и 9 общи работнически дружества (смесени синдикати).

След разцеплението на БРСДП широките социалисти изграждат Централна комисия на работническите синдикати в България, с цел учредяване на синдикална централа, идейно свързана с партията. СвОРСС се създава през август 1904 г. в София. В приетата Резолюция се определят целите на синдикалното движение въз основа на принципите “неутралитет” (независимост от политически и религиозни течения) и свободен синдикализъм (организация на всички наемни работници без разлика на политическите им убеждения и религиозни вярвания).

Стачната борба в началото на 1905 г. започва с Обща стачка на работниците от софийските частни печатници. Тя е оглавена от Св ОРСС, но в нея се включват всички печатари, независимо от синдикалната си принадлежност. Солидарната борба на печатарските работници, която трае 53 дни, завършва с ограничен успех, но е подписан първият колективен трудов договор, който съдържа условия за реда и задълженията между господарите и работниците в софийските печатници.

Цялото първо десетилетие на ХХ век е белязано от стачни борби, ръководени с обединените усилия на двата синдиката, но партийните разногласия в социалдемокрацията отслабват синдикалното движение. Появата и на анархолиберализма като течение в нея, който въпреки че проповядва борба срещу съществуващите социалдемократически партии и политическа независимост на синдикатите, по-късно  създава Социалдемократическия съюз “Пролетарий” (1906 г.), в който влизат партийни групи, просветни дружества и синдикати. Това допълнително разединява профсъюзното движение.

“Реформистките” синдикати, въпреки критиките на БРСДП (т.с.), че не признават основното средство за защита на наемния труд – класовата борба, постигат редица успехи в борбата си за: намаляване на работния ден и увеличаване на заплатите; за ограничаване на детския и женския труд и подобряване охраната на труда и в други свои социални искания.

Най-забележителна е стачката на миньорите от държавната мина в Перник (Димитрово) през 1906 г., в която са заети 1300 работници, от които 900 участват в стачката. Основните им искания са: осемчасов работен ден, редовно изплащане на заплатите и да се даде правото на работниците на сдружаване. Стачката продължава 35 дни, но завършва без успех.

В края на 1908 г. Св. ОРСС и синдикатите при съюза “Пролетарий” се обединяват в Обединен Общ работнически синдикален съюз в България (ОбОРСС), който за кратко време изгражда редица професионални съюзи на занаятчийските работници.

През 1911 г. професионалните организации на служителите се обединяват в Съюз на съюзите, който през 1919 г., заедно с ОбОСРР образува Конфедерация на труда.

През юли 1909 г. избухва стачката в Кибритената фабрика на гара Костенец. Тя е най-продължителната стачка (133 дни) в  историята на българското работническо движение през първото десетилетие на ХХ век. Поводът е уволнението на двама работници, членове на работническия синдикат във фабриката. Основните искания са за: свобода на синдикалното организиране; увеличаване на заплатите; 8-часов работен ден; безплатна медицинска помощ и застраховки за работниците при злополука, болест и смърт. Синдикалните организации от цялата страна оказват морална и материална помощ На стачкуващите (предимно жени, юноши и девойки), а германските профсъюзи призовават работниците от европейските страни да попречат на износа на кибрит за България. Стачката е смазана с терор и използване на полицейска сила.

След октомврийската революция в Русия (1917 г.) БРСДП (т.с.) се преименува в Българска комунистическа партия (т.с.) и възприе ленинизма като свое идейно оръжие за организация и борба (завземане на политическата власт) и насочи вниманието си към организационното укрепване и разрастване на ОРСС. За успехите на ОРСС през този период свидетелстват водените от него протестни акции, демонстрации и стачки (1919 г.), в които участват над 150 000 души.

На 27 декември 1919 г. започва Общата стачка на персонала от железниците, пощите и телеграфа. В подкрепа на стачкуващите се провежда първата Обща национална едноседмична политическа стачка (29 декември 1919 г. – 3 януари 1920 г.). След тези протести правителството предприема репресивни мерки срещу стачкуващите, работодателите предприемат локаут, а в редица текстилни предприятия стачкуващите са уволнени и подведени под съдебна отговорност. Основната причина за неуспеха на тези протести е разединеното на работническо движение, умишлено поддържано от синдикалните централи. Но заедно с това, активизирането на борбите на работниците и служителите, без разлика на синдикалната им принадлежност и политическото им предпочитание, се дължи основно на инициативата на синдикалните организации на низово ниво.

След деветоюнския преврат 1923 г., когато БКП (т.с.) взема решение за подготовка на въоръжено въстание, ОРСС излиза с Декларация за преустановяване на всякакви организационни връзки с партията и започва опити за обединяване на профсъюзното движение и изграждането на единен народен фронт.

 

  1. Синдикалното движение в условията на нараснало обществено напрежение и преход към тоталитаризъм (1924 – 19 май 1934 г.)

През април 1924 г. Народното събрание приема Закона за защита на държавата (ЗЗД). С него се забраняват всички идейно свързани с БКП (т.с.) организации, включително и ОРСС. Правителството на Ал. Цанков прави опити да създаде казионни синдикални организации с пропагандирането на “синдикален неутралитет”, но те са неуспешни. В този период отрасловите съюзи на ОРСС видоизменят уставите си така, че да бъдат регистрирани в Министерството на вътрешните работи и през 1925 г. браншовите съюзи се обединяват на федеративен принцип в Независими работнически професионални съюзи (НРПС). Новите профсъюзи запазват позицията си за класовата борба и диалектическата връзка между икономическата и политическата борба. Първите стъпки на профсъюза на национално ниво са свързани със стремежа за обединение на работническото движение. След като не успява да постигне съгласие  за обединяване, профсъюзът започва създаването на “комитети на единството” в предприятията. Обединението се постига като се създава Общ работнически синдикален съюз в България, който за съжаление просъществува само няколко месеца.

През юни 1931 г. избухва стачка на 850 работници от текстилната фабрика “Тунджа”в Ямбол, която продължава 25 дни. В кървавия сблъсък между полиция и стачници загиват и са ранени стачкуващи работници. Протестирайки срещу разправата със стачниците и в подкрепа на техните искания се вдига на митинг 4000-ното  гражданство на Ямбол.

Използвайки разединеното работничество, редица партии започват създаването на профсъюзи.

„БЗНС – Врабча1“, чийто лидер е член на Правителството на Народния блок, се заема с организирането на  работниците. Подготвят се законопроекти за работническите сдружения, за уреждане на помирителни комисии и съдилища, за частния и колективния трудов договор и за минималната работна заплата.

Националното социално движение на проф. Ал. Цанков създава през 1932 г. Национални работнически синдикати (НРС) като “трети  път” на развитието на профсъюзите – те трябва да са равноправен партньор на държавата за осигуряване на хармония между труда и капитала и да допринасят за социалния мир в България. В своята кратка история (година и половина) новата централа успява да създаде бюра по труда за безработни, да предложи частични промени в трудовото законодателство и да извоюва някои социални придобивки за работниците от работодателите.

Следва продължение…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *