Знаете ли кога е имало най-голям спад на неравенствата в доходите по света? Това се случва в средата на миналия век, като този процес продължава почти до 80-те години. Интересното е, че този спад съвпада като период с два успоредно развиващи се процеса – силни профсъюзи и големи правителствени разходи. Към днешна дата нито един от тях не е налице – и по света, и у нас. Вероятно не е случайност, че страната ни изпитва все по-големи проблеми с разпределението на добавената стойност между отделните групи в обществото, а индикаторите, измерващи доходните неравенства всяка година ни отреждат найлошото място във всички класации. В този смисъл, отрицателната връзка между нивото на покритие с колективни договори и ръстът на неравенствата отдавна е доказана и в научната литература. Колкото повече хора се сдружават колективно и защитават правата си по този начин, толкова е по-малко неравенството в съответното общество.
В момента много хора в България твърдят, че неравенствата намалявали, защото доходите нарастват номинално. Вярата в подобни твърдения говори за незнание и непознаване на същината на проблема. Никога не е ставало въпрос за номиналната стойност на определен индикатор, а затова как тази номинална стойност се разпределя между хората. За съжаление, у нас това разпределение е все понесправедливо от гледна точка на това кой създава БВП и кой „бере плодове на икономическия прогрес“. Всъщност, все по-необходимо е неравенствата в доходите в България да бъдат редуцирани в обществено приемливи норми. Към днешна дата това не е така, изхождайки от многобройните статистически индикатори, които измерват този процес.
Правителствата на България през последното десетилетие трябваше да преборят тези тенденции на неравномерно разпределение на частния доход и потреблението чрез компенсация с по-високи публични разходи. Вместо това преразпределителната роля на държавата в икономиката, измерена като дял от БВП, намалява. Фискалната политика е този, която трябваше да има коригиращ ефект върху пропуските на пазарната система. В много от случаите тези пропуски имат социален характер и поради тази причина акцентът би трябвало всяка година да пада върху подобряване на функциониращата система на социални трансфери и социално подпомагане. Вместо това, всяка година се опитваме счетоводно да изкараме бюджета на балансирано салдо или на излишък и да съкращаваме разходи. Изразходването на публичните активи трябва да се прави с цел намаляване на неравенствата и постигането на по-добра социална справедливост между отделните прослойки. В България, за съжаление, управляваме държавния бюджет като бюджет на корпорация и търсим пазарно обяснение на неща, които нямат пазарен характер.
Много често се сравняваме с останалите страни-членки в ЕС относно всякакви индикатори. За всички е ясно, че независимо кой количествен индикатор използваме за измерването на доходното неравенство в България, страната ни ще заема последното място в ЕС. Но нека веднъж да се сравним със страни, които са близки до нас като географски ширини, страни от Балканския полуостров със сходно на нашето икономическо развитие и манталитет. Нека вземем Северна Македония, Сърбия и Румъния. На Графика 1 е представена каква част от общия национален доход в икономиката остава в ръцете на 1% от най-богатите хора в съответните държави.
Както се вижда от графиката, през последните 15 г. в България е налице процес по консолидация на все повече средства в ръцете на все по-малко хора, особено когато говорим за 1% от най-богатите българи. Например, през 2005 г. топ 1% на най-богатите хора у нас са притежавали ок. 11,2% от общия национален доход, което съотнесено към размера на БВП на България през 2005 г., представлява ок. 4,7 млрд. лв. по текущи цени. За сравнение, през 2020 г. топ 1% на най-богатите българи са притежавали вече 18,3% от националният доход, което съотносимо към размера на БВП през 2020 г., означава приблизително 22 млрд. лв.
Налице е както номинален ръст от над 5 пъти, така и ръст от 7,1 пр. п. като съотношение /синята линия на Графика 1/.
На графиката ясно се вижда, че в края на периода България излиза на челно място по консолидация на национален доход в ръцете на топ 1% от най-богатите хора. За сравнение, най-богатите 1% в Северна Македония, Сърбия или Румъния притежават относително по-малко средства от размера на техните икономики спрямо най-богатият 1% в България. С две думи, богаташите в България са по-богати от богаташите в другите три държави Но все пак става въпрос само за 1% от хората или ок. 70 000 души при приблизително 7 млн. население. Нека разширим малко обхвата и погледнем какво се случва с топ 10% на най-богатите хора в тези държави през годините /Графика 2/.
Видно от графиката, и при най-богатите 10% нещата са подобни, дори по-притеснителни. През 2005 г. найбогатите 10% от българите са притежавали ок. 34,6% от националния доход, докато през 2020 г. те вече притежават 43,6%. Това означава, че ако преди 15 г. са притежавали не повече от 10 млрд. лв., то в момента са над 50 млрд. лв. Нещо повече, най-богатите 10% в останалите държави отново притежават значително по-малко дял от техния национален доход и в края на периода България заема челното място. Дори в Северна Македония и Сърбия тенденцията е точно обратната. Всъщност, и на Графика 1 и на Графика 2, синята криза, която изобразява България, заема челно място в края на периода и нейната
динамика е най-голяма като негативно развитие.
Нека оставим сега малко настрани най-богатите 1% и най-богатите 10% от хората и да погледнем какво се случва с най-бедните 50%. Когато е налице свръхконцентрация на капитали в ръцете на малцина, логично е това да води до загуба на благосъстояние във всички останали обществени групи /Графика 3/.
Тук нещата са точно обратните на предните графики. България в началото е в най-благоприятна ситуация – 50% от най-бедните българи са притежавали 19,6% от националния доход, докато най-бедните 50% в останалите държави, са имали доста по-малко. В края на периода нещата се обръщат и вече най-бедните българи държат едва 16,4% от създавания национален доход. За сметка на това този дял се е увеличил и в Северна Македония, и в Сърбия, а в Румъния е претърпял не много голям спад от едва 1,8 пр. п. При България този спад е от цели 3,2 пр. п. С две думи, в момента най-бедните българи са значително по-бедни от най-бедните северномакедонци или от най-бедните сърби, когато говорим за тяхното място в разпределянето на добавената стойност.
С цялата условност на подобни сравнения, те са важни, за да ни дадат общата картина на нещата. Икономическият растеж и постигането на по-високи номинални стойности на БВП не трябва да са самоцел. Ако това не води до подобряване на благосъстоянието на всички, а само на част от малцинството, то определено имаме проблем. Знаете ли например, че за да определят размера на икономиката на Римската империя и разпределението на доходите, историците Валтер Шиедел и Стивън Фрисен сравняват древни книги и летописи, научни оценки, имперски едикти и закони, както и наличните библейски пасажи. Авторите изчисляват, че топ 1% от римското общество през Античността е контролирало 16% от националния доход. За сравнение, топ 1% от българското общество контролира през 2020 г. малко над 18% от националния доход. Излиза че макар и на по-високо ниво на еволюция и технологично развитие, нашето общество е една идея по-неравно спрямо обществата през Античността, ако елиминираме всички странични елементи като войни, епидемии, робство и т.н.
В крайна сметка, растежът на неравенствата в едно общество по никакъв начин не може да стимулира позитивното икономически и обществено развитие на една нация. Нобелови лауреати по икономика като Пол Кругман (2009) и Джоузеф Стиглиц (2012) доказват, че намалението на неравенствата съдейства ефективно за нарастването на икономическия растеж и повишаване на коефициента на раждаемост. Следователно, налице са, както икономически, така и социални мотиви да предприемаме конкретни икономически политики за редуцирането на тези неравенства. В България половината от националният доход е консолидиран в ръцете на ок. 10% от населението. Подобна концентрация на ресурси в ръцете на
все по-малко и по-малко хора вреди и на икономическия растеж, тъй като подобна среда подкопава и конкурентоспособността.
В заключение, неравенствата трябва да бъдат дефинирани първо като проблем, а след това да бъдат обект на специфична икономическа политика за тяхното намаление посредством елементите на правителствените разходи и данъчната политика. Трябва да започнем да наричаме проблемите с истинските им имена: Това не е пазарна икономика, а липса на емпатия и чувство за социална справедливост.
*Анализът на директора на ИССИ Любослав Костов е публикуван във в. „24 часа“