Aко Томас Малтус беше жив, щеше да хареса „българския модел“ за справяне както в пандемията, така и с демографията. Защо ще му хареса ли? Защото в своето „Есе за законите на населението“ от 1798 г. той пише, че ако не се ограничи населението, човечеството върви към демографска катастрофа, защото последното се увеличава с геометрична прогресия, а средствата за изхранването му – в аритметична. Икономическото учение развиващо неговите теории се нарича „малтусианство“.
Истината е, че всички ние сме „малтусианци“, особено хората, които вземат решения каква да бъде демографската политика на страната ни. В тази статия ще видите много числа и стойности, които само ще засилят и конкретизират „субективното ни усещане“ за това, че нацията ни се топи много бързо. Казвам субективно, защото ако прочетем „Актуализираната стратегия за демографско развитие на България“, обективно ще научим, че проблем няма. А всъщност има. Но нека започнем с най-елементарния показател – брой население, който е представен на Графика 1 за последните 20 години.
Населението на България намалява всяка следваща година. На Графика 1 е показан броят на населението в периода 2000 – 2019 г. В началото на периода у нас е имало 8,1 млн. души, докато в края на 2019 г. те вече са 6,9 млн. Това представлява спад от 14,6% за период от две десетилетия или общо намаление от 1 200 000 души.
Още по-големият проблем е, че отрицателната крива няма изгледи да се обърне, а напротив, тя ще продължава да намалява според всички официални прогнози. Например, според НСИ, към 2080 г. се очаква в България да има в най-добрия случай между 4,6 млн. и 5,2 млн. души в зависимост от това кой сценарий на развитие ще се сбъдне през годините. Оптимистичният във всички прогнози казва, че българите в България ще намалеят с още 1,7 млн. души през 2080 г. спрямо 2019 г., докато песимистичният предполага спадът да бъде от порядъка на около 2,3 млн. души. Независимо кой сценарий ще се сбъдне, заключението е повече от очевидно: България е страната с най-бързо намаляващо население без наличие на военен конфликт в целия свят. Това се потвърждава и от ежегодните демографски анализи на ООН. Като пример за това, че нацията ни се топи много бързо, може да се посочи, че настоящата стойност на населението ни от около 6,9 млн. души е най-ниското ниво, което страната ни е достигала от периода на Втората световна война. Според официалната статистика именно в периода 1940 – 1943 г. в България е имало около 7 млн. души. Разликата е, че в момента страната ни не воюва и не участва във войни.
За да не спекулираме само с данните за една държава, нека погледнем как изглеждат нещата в сравнителен план и къде се намира България спрямо останалите страни-членки на ЕС по този показател.
Населението за ЕС-27 в периода 2000 – 2019 г. е нараснало с 4,19% (малко над 17 млн. души). Въпреки това, в структурен план се вижда, че при една част от държавите то бележи сериозен спад, докато при друга нараства значително. Общо в 10 страни-членки на ЕС се наблюдава спад, като от тях в България той е сред най-сериозните (-14,6%). При останалите страни е както следва: Естония (-5%), Гърция (-0,78%), Хърватия (-8,9%), Латвия (-19%), Литва (-20%), Унгария (-4,3%), Полша (-0,77%), Португалия (-0,04%) и Румъния (-13,6%). Видно от тези данни, само в Литва и Латвия спадът на населението за последните две десетилетия е по-висок, отколкото у нас. В абсолютен план тези 20% спад на населението в Литва са около 700 000 души, а онези 19% в Латвия се равняват на около 450 000 души, което е доста по-малко от населението, което губи България за този период. Всъщност, България и Румъния са страните, които губят най-много хора в абсолютен план през последните 20 години (България – 1,2 млн. души, а Румъния – ок. 3 млн. души).
В останалите 17 страни, населението бележи прираст. По-голямата част от тях са развити в икономически план страни от Западна Европа, но прави впечатление Чехия, която бележи ръст на населението си от 416 000 души, Кипър с ръст от 187 000 души, Словакия с ръст от 65 000 души и Словения с 99 000 души. Дори страни от Източна Европа, които не са членки на ЕС, имат относително добра тенденция – например Сърбия има около 20% повече население от България, но губи 50% по-малко хора през последните десетилетия спрямо нас. Там спадът е едва от около 500 000 души. Черна гора не просто не отбелязва спад, а има ръст на населението си от 17 000 души. Северна Македония също бележи ръст от над 50 000 души.
Но какви са причините за тази ужасяваща тенденция? Нека погледнем показателя „коефициент на смъртност“ на 1000 души.
Видно от данните на Графика 2, смъртността на 1000 души у нас е най-висока в целия ЕС, дори и преди кризата с COVID-19. Коефициентът на смъртност у нас е 15,5% на 1000 души за 2019 г. Втора след нас е Латвия, следва отново Литва, като Румъния и Унгария също могат да се причислят към тази група. Въпреки това няма нито една друга страна със стойност над 15%. Извън ЕС и Графика 2, дори в Сърбия коефициентът на смъртност е по-нисък (14,6%), а в съседна Северна Македония той е значително по-нисък (9,8%). С две думи, при равни други условия, смъртността на 1000 души в Северна Македония е с 35% по-ниска спрямо смъртността в България през 2019 г. По-лошото е, че ситуацията в България в началото на разглеждания период през 2000 г. също не е била кой знае колко по-добра. Тогава също сме били на първо място по смъртност на 1000 души (14,1%) в Европа.
За период от 20 г., освен че сме запазили това първо място в негативната класация, сме го затвърдили, като сме влошили положението си с 1,4%. Повечето страни в ЕС за този период подобриха положението си и успяха значително да намалят тези стойности, например: Швеция успя да намали смъртността на 1000 души с 1,9 пр. п. (от 10,5% през 2000 г. на 8,6% през 2019 г.), Естония с 1,6 пр. п. (от 13,2% на 11,6%), Ирландия с 1,9 пр. п. (от 8,2% на 6,3%) и т. н.
Разбира се, има и много други причини за това България да бъде в неприятно положение по отношение статистиката на населението си. Повечето от тях са ясни отдавна на нашето общество, като целта на тази статия е да запознае читателите с повече числа и темпове на изменение за дълъг период от време. Това ще позволи да осъзнаем в по-голяма конкретика дълбочината на проблема. Сред най-важните допълнителни фактори, които играят роля за бързото топене на нацията ни, могат да бъдат откроени:
(1) Отрицателна нетна емиграция. Средно около 10 000 души е разликата между емигрантите и имигрантите, което води до около 200 000 души по-малко за период от 20 г.;
(2) Отрицателен естествен прираст. Коефициентът на смъртност е 2,5 пъти по-висок от коефициентът на раждаемост, което формира отрицателна разлика между броя на живородените бебета и броя на смъртните случаи;
(3) Около 30% от населението на България е на възраст над 60 г., а очакваната продължителност на живота у нас е едва 75 г. За сравнение, средноевропейските равнища са около 82 г. Това означава, че все още възрастните хора в България умират доста по-млади спрямо възрастните хора в другите европейски държави;
(4) Средната възраст за раждане на първо дете през 2000 г. е била 21-22 г., докато през 2019 г. тя вече е близо 29 г.
В заключение, ако добрият икономически растеж и социалната политиката не водят до намаляване на отрицателния демографски прираст, то тогава кому са нужни? Кому е нужна такава политика? Малтус е мъртъв. Да живее Малтус!
* Статията на Любослав Костов от ИССИ е публикувана в днешния брой на в. „Труд“